Няма нищо страшно?

Не съм свикнала да се страхувам, ама хич. Никога не съм възпитавана да ме е страх, напротив - смелостта е много полезна за родителите, защото голямата сестра е хубаво да успокоява малката, ако е тъмно, зловещо, има гръмотевици или лош сън.
Не ме е било страх да се прибирам сама, да спя на отворен прозорец, да минавам покрай съмнителни хора. И сега не ме е, но се оглеждам много внимателно, когато свивам по моята улица. Както и дали някой не наблюдава врата ни, скрит в сенките, когато отварям прозореца, поглеждам дали няма някой вън. Оглеждам се, ослушвам се и понякога се чудя дали само клоните на ореха пукат. И никога, ама никога не спя на отворен прозорец.
Да те оберат е шок, за мен поне беше и не познавам изключения. Не се бях наблюдавала за странични ефекти, но ето ги. Колкото и в яда си да си обещах, че нахалниците, обърнали къщата ми, няма да променят живота ми, всичкото оглеждане и ослушване е факт. Да, не е паника, нито пък сковаващ страх, но спокойствието ми е изпарено. Не вярвам на сенките, на заглеждащите къщата, дори на деня, защото е измамно светъл. А полицаите как ме дразнят - не е за разправяне.

Моят аромат е сладък. Намира се в корените на косата ми и ме облива като водопад. Създава конфликт с характера ми, който е кисел и горчив. С мислите и езика ми, които често са ужасни, а аз ги стоварвам върху беззащитни хора.
Неговият аромат е като поток. Като судена вода, недокоснала мъховете, непознала дъното, забравила да гали рибите.

Свински работи

Свинският грип може да се наистина като всеки грип. И мисля, че тази психоза дойде точно на време, за да се замислят хората с колко опасни последици може да е едно такова заболяване. Крайно време е който е болен да си седи у дома, а не да ходи на работа, да излиза вечер и да се вижда с хора. Ограничаването на контакти е единственото разумно нещо в случая. Определено за подценяването на грипа имат вина работодателите, които не желаят да признаят правото на служителите си да са болни и своето задължение да опазят останалите работещи от тях.
Пример - вчера бях в една компания с млада госпожица, която кашляше като магаре.Беше на антибиотик и въпреки това миткаше по кафенетата. Оказа се, че това не е всичко. Тя ходи и на работа, защото работодателят й дигнал скандал, че не може да си седи у дома. Момичето работи с хора и всеки ден кашля в лицата на поне 20 човека. Достатъчно е двама да разболее на ден и ето - 10 човека на седмица.
Това не е пример, който няма всеки един от нас в работата си. Дори шефовете да зачитат правото на болничен, има служители, които ходят на работа в ужасно състояние. Мен лично много ме е гнус от всякакви подсмърчащи, кашлящи и храчещи хора и не мога да разбера садистичното удовоствие да се разнасят в този вид сред другите. Това, че са мазохисти, си е техен проблем. Не мисля, че са особено ефективни, най-много да са поредните натегачи, които НИКОГА не са си взимали болничен.
Така и в случая с така наречения свински грип. Грип-като грип, само ако се погрижиш за себе си. Че не си оцелял от грип не е кой знае какво геройство, най-много да влезеш в новините.

Бялото безобразие

Понякога се срамувам от расата си. Гадно ми е, че белите сме скакалци-убийци със самосъзнание на полубогове. Усещането за превъзходство е залегнало дълбоко в самооценката на белите хора. Другите рази са маймуни или малкопишковци, които определено са под нас. Стига да имаме възможност, белите показваме това. Ето eдин филм, който показва що за гад сме - Man to man, преведен като Човек срещу човек. Един от героите получава просветление, което до някъде извинява белите, което не е съвсем вярно, защото папуасът, на чиято история се базира филмът, не е пуснат на свобода.
И ако във филма има хепи енд, за много други хора в истинския живот такъв не е имало. Човешките зоопаркове , създадени да покажат огромните разлики между черната и бялата раса са били реалност от средата на 19 век до Втората световна. И може да обвиняваме германците за най-големите расисти, но истината е, че не са били само те. Много, много преди тях в САЩ и Великобритания белите са търсили потвърждение на своето съвършенство като раса, в което не се съмнявали.
Историята на 'Хотентотската Венера' е изключително потресаваща за мен. Била е роб в плантация до Кейптаун, но братът на собственика й започва да я показва гола заради 'изключително необичайните' й физически дании. Причина за това било здаденто й дупе - нещо явно невиждано за европейците. Стига до Франция, където също е показвана. След като вече не е толкова интересна на френската публика, собственикът й също губи интерес. Тя започва да проституира, за да живее. Умира на 26 години, официално от шарка.
Това не е единствената такава история. В гугъл могат да се намерят много други. Но и те са само известните, логично е да има и неизвестни. И ако се опитаме да обясним тази жестокост с любопитството, защо други култури и развити общества не са стигали до подобни издевателства подплатени с наука. Съжалявам, че съм бяла и не мисля, че това, което ме възмущава е в миналото. Възхищението на цялата ни култура към белите и русите продължава до издигането им в култ. Не се сещам за много черни фотомодели, дори тези от латино произход са светли със светли очи. Пластиката на носа с цел превръщането му в 'европейски' е най-често срещаната в Холивуд. Лещи за очи със светли цветове, избелване на кожата. Това не е ли доказателство за това, че принципите на научния расизъм са успели да проникнат дълбоко. До толкова, че каквито и закони да приемаме, за колкото и толерантни да се мислим, расизмът е тук. И бялата раса - такава, каквато се рекламира в глупавите теории на расистите, а не каквато е в действителност - винаги ще бъде фаворитизирана. А другите? Ами те - под ножа.

тичат по главата ми
болки и заблуди
аз съм някакво животно
плът, пържола простa
неприемливa за ядене,
с усещане за бог и истина

хора на боклука и някои лични бележки

Естествено, че разследването на Яна ме разстрои, въпреки че то само потвърди нещо, с което всички сме наясно - липсата на адекватна грижа към хората с психически заболявания. И особено към тези, които са в най-тежко положение. Като по-скоро мислещ, отколкото чувстващ човек обаче започнах да разсъждавам по въпроса "Какво правим, освен да се възмущаваме". Защото Яна е направила каквото е мога - отишла е, видяла е, описала и снимала е. Да, то от там се започва, но не се свършва. Защото колкото и да съчувстваме и да се възмущаваме, оставаме с една истина, към която трябва да предприемем конкретни действия, за да променим. Има няколко момента, за които се хванах и които ме накараха само да си задвам въпроси, но да не мога да си отговоря.

- Липсата на персонал - ми нормално. Хич не е за чудене. Кой би отишъл да работи това? Парите са малко, работата е много и е толкова емоционално изчерпваща, че не мога да си представя как изобщо някой се навива да работи.
Мислих си дали не е по-подходящо за тези хора освен квалифициран персонал (който се намира с пари) да се грижат и доброволци - вероятно сред хората с болни приятели или роднини? Дори само да им носят храната и да седят до тях да им се усмихват - почетох тези дни за различни видове тежки психични разстройства. (И понеже ме хвана параноята, разпитах майка ми дали имаме фамилна история с някое заболяване, но това е друга тема). При някои болният е толкова неспособен да се свърже с реалността, че не може да владее собственото си тяло, какво остава за някаква форма на общуване.

- Страх, липса на разбиране - колко човека с шизофрения познава всеки един от нас? Защото аз не се сещам за нито един. Може би познаваме, но не знаем, защото шизофренията е едно доста срамно заболяване? Хората се се рахождат и не разправят как взимат хапчета, за да овладеят гласовете в главата си. Когато нещо ти е неизвестно, нормално е да се страхуваш от него или в най-добрия случай да съжаляваш болния човек. Не всеки се интересува от психология и психиатрия. Освен това знанието в тази област се променя и развива с главоломна бързина - това, което е нелечимо днес, може да се лекува утре.

- Не трябва да си мислим, че подходящи грижи означава лечение - В случая говорим за хора, които са много, много болни. И е малко подвеждащ примерът с момиченцето, осиновено в САЩ и излекувано в следствие на добрата грижа на родителите си. Трябва да приемем, че някои хора няма да имат този късмет. И може би тези някои ще са повечето. Че някои ще лежат, ще имат нужда от рехабилитация и постоянна грижа. Те няма да се оправят. Невъзможно е. Не е редно да си затваряме очите, по-скоро трябва да намерим начин да ги приемем каквито са. И не мисля, че това, че те не могат да се излекуват ги прави по-малко хора или заслужаващи окончателно решение тип газова камера. Но задоволени от нашата толерантност да развеем знамето на самостоятелния живот за висички е малко повърхностно.

- Има грижа и грижа - За тежките случаи има институции. Не може да отречем нуждата от тях. Изграждането на мрежа от хора, предоставящи социални грижи и проверяващи състоянието на болните хора е поносим вариант за по-леките случаи. Организиране на събирания, събития и изобщо социален живот ми се струва добър вид терапия. В този смисъл арт терапията е нещо, което набира сила и се препоръчва дори при дегенеративни заболявания като Алцхаймер.

- Специалистите, ах, специалистите - Далеч по-изгодно е да се занимаваш със следоперационните депресии на някоя фолк звезда, отколкото да лекуваш шизофреници. Не съм иронична. Сериозно-практична съм. За болните хора трябва да се грижат специалисти, които работят и се развиват в сферата. Според мен ако имаме факултет по клинична психиатрия, там трябва да се разработват терапии и лекарства. Мястото на разработките и новостите в лечението е точно там. Връзката между тези социални завеения и университета трябва да е значително по-топла и ще бъде от полза и за двете страни.

За момента толкова, ако се сетя още - ще пиша.

Бримка на чорапа,
примка от мъгла
паяжина от ТЕЛЕсно
в сивата ликра.

Чувствам я във мене
чувствам я на мен
малка бледа празнина
и клопка във едно.

Наследство

Майка ми има невероятни ръце. Изящни, изрисувани, направени за рисуване. Едно от усещанията ми за нея е точно от ръцете й - винаги топли и с тънка, мека кожа. Тези ръце са женско наследство. Баба ми, нейната майка, има същите - наперени, с дълги пръсти, нокти като бели бадеми. Както и всички момичета на нейните сестри. Съвършени, изящни. Най-чудното за тях е това, което носят. Когато бях малка и болнава, баба ми започваше със загряващите масажи. Стопляше заспалата ми кръв за нула време и ме караше да живна. Майка ми пък слагаше ръка на челото ми, когато имах температура и главата ми от надута ставаше лека. Когато на моите вечно студени ръце им беше замръзващо, хващах мама за ръка.
Но не е само това. Мама може да шие и плете разни шантави неща, да изрязва къщи от картон, за да зарадва някое хлапе, да избродира цвете. Откакто се помня имам роклите, за които си мечтая. Дори когато по магазините нямаше нищо и детските дрехи бяха в лайняно кафяво и зелено, мама изнамираше някое парче розово-бяла коприна и ми правеше рокля с панделка на кръста, с която срамежливото й дете да събера очите на всички фръцли в детската. Това беше заръката и аз отивах и точно това правех.

малки, бедни, вредни

Когато някой е всялъз в къщата ти, разбил е прозорците, обърнал е шкафовете и отмъкнал каквото може обикновено си бесен. И безкрайно безсилен, защото знаеш, че най-вероятно няма да открият крадците. И те ще продължат да се вихрят и да обръщат къщите с надолу главата и да стъпват по леглата с мръсни обувки и да изравят бельото, да бият малкото кученце с висок дух и на други хора. Не е съвсем без значение какво точно са отмъкнали. Наистина притеснителното е, че най-вероятно те е обрало съседско хлапе, на което си помагал да си приготви уроците. Докато още е ходело на училище, разбира се, защото в момента то има по-важни задачи - да виси в кафенетата и да се напива с приятели.

Лошо е в пубертета да нямаш никакви интереси. Лошо е и да нямаш особено голям шанс да надраснеш тъпотията на тийнейджъството. Всички сме били някъде на по 15, сдухани или по-нахакани, обявени за проблемни или за социопати. Проблем има тогава, когато в тази възраст няма какво да правиш. И те избиват лудите. Не всеки има късмета да има родител(и), който да осигурява занимания и да държи под око дали дивният пубер има и си търси белята - под око казвам, макар и от далече, за държането изкъсо всички знаем страничните ефекти.

Има реални деца, чийто родители са незаинтересовани алкохолици и побойници. И това не е толкова рядко срещано, колкото може би си мислим. Това хлапе, за което говоря, има точно такава история. Баща му е починал след пиянско меле, а майка му - от свръх доза амфети. Баба му се грижи за него и за сестра му, работейки като вол денонощно. Момчето и сестра му се отглеждат някакси сами, прибирани от съседите на обяд и трудно откривани за вечеря. Чакайки да прастнат, за да могат наистина да се развихрят. В природата празно няма. Затова и не може да има скука. Дори да нямаш пари забавления ще се намерят. Особено когато баба ти е с чувство за вина за съдбата ти и пести, за да получиш телефон с камера още в първи клас, когато все още цветният телефон имаше уау ефект. И така до деня, в който той се озовава у дома без да е канен, за да си вземе каквото му харесва.

След като откриеш къщата си след това си казваш, че всичко материално, към което си привързан, вече е оставило отпечатък в теб, който е по-важен от самия предмет. Но присъствието на вещите понякога успокоява, защото ти напомнят на мили неща и мили хора. И пак по-добре да имаш добри отпечатъци, отколкото лоши. Такива, в които сестра ти с обич ти прави подарък, отколкото такива, в които баща ти пребива сестра ти, защото е кисел и с махмурлук. По-добре да ти откраднат подаръка и да имаш обичта на сестра си, отколкото, дори да има какво да ти крадат, да нямаш кой да те обича.

И се замислих - колко са тези деца, какво ги правим, те ли са виновни или обстоятелствата. Могат ли да се ремонтират малките имповредени мозъчета или ще си останат така, превръщайки се в още по-сериозни калпазани, докато свършат като бащите и майките си.

за шофьорските умения

Вчера с колегите ми се прибирахме от обяд и засякохме една кола, която упорито се опитваше да се навре на една крайблокова пътечка, която на всичко отгоре беше с дупки и разкопана. Реакцията беше "вижте, вижте тази жена какво прави" и продължиха с коемнтарите колко лошо карат жените. Когато се доближихме достатъчно, видяхме че шофьорът беше мъж. Един от многото, които карат като ахмаци, но никой не обвинява това пола им и тестостерона. Но те са толкова уверени в своята правота, че няма как да бъркат. Дори когато са агресивни, засичат и се състезават. Те са непогрешимите, на които е в кръвта да управляват и да яздят тези съвременни заместители на коне- автомобилите.
Естествено, че не съм съгласна, че жените са лоши шофьори. Просто са възпитани да са по-неуверени. А и отношението към тях често е към някой, който е роден да не се справя, някой, който трябва да иска мнение и да го слуша. За съжаление много жени, които абсолютно заслужават да си имат повече доверие се държат като ученички. Което мен лично много ме дразни. Ясно е, че всеки има нужда от подкрепа и одобрение. Ясно е, че е ужасно дразнещо дори млади мъже да се държат като бащите си по времето, когато колата е била мъжка крепост, а жените са карали веднъж на високостна. Шофьор се става с практика, концентрация, внимание. И не се лежи на тая кълка, че "аз съм мъж, следователно мога" и "аз съм жена, следователно не".
В този смисъл забелязвам и жени, които упорито не желаят да се научат да карат добре. Знаеш, че има предразсъдък към теб на пътя, но не седнеш да се научиш да паркираш като хората. Не е кой знае каква философия - намираш някой добър шофьор и го молиш да ти помогне. После тренираш, а не лепваш розов стикер с женка фигурка на колата си, за да станеш още по-смешна. Най-малкото, защото ти караш като идиот, всички от женски пол го отнасяме. И ако си на мнение, че неможенето ти да караш е в хормоните, вероятно като си така добре балансирана жена трябва да мислиш и за другите си сестри и тяхното благоденствие. А не да се вързваш, че не ставаш за шофьор.

Може ли още? Да, разбира се. Да престана да живея на ужким с теб е по-трудно, отколкото да бъда безразлична. Въпреки това чудесно го играя. Подобно на мечтите и в това много ме бива. Мога да си внуша всичко - че не съм гладна, че не обичам сладко, че съм толкова недостъпна, че дори да прескочиш всички огради, пак няма да се настаниш в мен. И как си вярвам, о, как само си вярвам. Също както внушавам на другите колко съм самовлюбена, самоуверена и доминантна, че дори не кихам, вперила очи в представата за перфектност.
И ти вярваш. Че съм умна, освободена и толкова забавна, че нищо няма да се получи. Защото съм си самодостатъчна и нямам нужда от шегите ти. Мога да се смея сама. И изобщо друго си е видимо да имаш нужда от някого, да си като отчаяно коте, да търсиш спасител. Друго си е да те посрещнат все едно си поне на бял кон, ако не и принц.

безобразие на времето

Бях си обещала да се забавлявам повече и да поемам по-малко задължения. Защото последните пет години бях някъде около 40годишна, докато връстниците ми сменяха работа след работа, аз си имах само две и бях толкова сериозна и уморена. И поне да имаше някакъв смисъл - ами не. Всичко изтече и нищо не оправда жертвите. И мислих по въпроса, гледайки тъжния си поглед, сравнявайки го с леките сърца на вече не толкова близки приятели и си казах, че ще се забавлявам и ще намеря баланса.
И ето ме сега, седяща над ужасната английска граматика, опитваща се да я овладее до съвършенство, заедно с лексиката и не знам си кво си. Пишеща един сценарий и една новела. И наистина, ама наистина нямаща пак време. Все едно съм в началото. И всеки пък си казвам "само да постигна това и ще".
И как да променя това у себе си?